— Боже мой — промълви той. — Вие сте били този лекар. Вие не сте италианец. Вие сте били германският доктор.
Мъжът бавно кимна.
— Да, аз бях.
— Скъпи, струва ми се, че глезенът ми е малко по-добре. Навярно все още можем да хванем края на шествието.
— Тихо, скъпа. Само още няколко минути. Какво се случи?
На Пиаца дел Кампо шествието беше напуснало арената и участниците бяха заели местата си на трибуните пред дворците. На пясъка останаха само по един барабанчик и един знаменосец от всяка контрада. Те щяха да покажат уменията си със знамето и жезъла, описвайки сложни фигури във въздуха под ритъма на барабаните, последен поздрав към тълпите преди състезанието, последен шанс да спечелят сребърното блюдо за своята гилдия.
РАЗКАЗЪТ НА ЛЕКАРЯ
— Оперирах през цялата нощ до изгрев слънце. Санитарите бяха не по-малко уморени от мен, но носеха мъжете на масата и аз правех каквото можех. Преди зазоряване тя изчезна. Просто изчезна. Не я бях видял да идва, не я видях да си отива…
— На сутринта настана затишие — продължи той. — Върволицата постепенно оредя и накрая секна. Успях да си измия ръцете и да мина сред ранените, за да преброя умрелите през нощта и да помоля да ги изнесат.
— Колко бяха?
— Нито един.
— Нито един ли?
— Нямаше нито един умрял. Не и онази нощ, докато слънцето не изгря на първи юли. В оня ъгъл ей там имаше трима алжирци. С рани в гърдите и корема. Единият беше с разкъсани крака. Бях ги оперирал късно през нощта. Държаха се мъжки. Лежаха безмълвно, гледаха небето и сигурно си мислеха за сухите хълмове на Магреб, откъдето бяха дошли, за да се бият и умрат за Франция. Те знаеха, че умират, и чакаха Аллах да ги повика. Но не умряха.
— Точно там, където седи жена ви, лежеше едно момче от Остин, Тексас. Когато го донесоха, притискаше корема си с ръце — мъчеше се да задържи червата си вътре. Можах само да напъхам вътрешностите му обратно и да му зашия корема. Беше изгубил много кръв.