— Призори го чух да плаче и да вика майка си. Давах му живот най-много до обяд, но той не умря. Сутринта стана горещо, въпреки че слънчевите лъчи не стигаха дотук. Но знаех, че когато слънцето се издигне, ще настане истински ад. Наредих да преместят операционната маса на сянка под аркадата, но за хората навън нямаше голяма надежда. Слънцето щеше да ги довърши.

— Онези под аркадата бяха късметлии. Имаше трима англичани, всички от Нотингам. Единият ме помоли за цигари. Навремето моят английски беше лош, но тази дума е международна. Отговорих му, че с разкъсани от шрапнел дробове като неговите най-малко му трябва цигара. Той се засмя и ми каза, че когато пристигнел генерал Александър, поне той щял да му даде. Шантав английски хумор. Но и смел. Те знаеха, че няма да се приберат у дома, но въпреки това можеха да пускат глупави шеги.

— Когато всички санитари се върнаха от бойното поле, реквизирах още трима. Те бяха изтощени и озверели, но слава Богу, германската дисциплина надделя. Новата смяна застъпи и първите ми трима санитари се свиха в един ъгъл и заспаха.

— През деня пак ли продължи по същия начин? — попита туристът.

— Да. Наредих на новите си помощници да потърсят в съседните къщи въжета и още чаршафи. Опънахме въжетата на двора и завързахме чаршафите на тях. Температурата обаче се покачваше. Спасението беше във водата. Страдащите мъже умоляваха за вода и моите санитари направиха жива верига до кладенеца. Немците им казваха „danke“, французите шепнеха „merci“, британците — „thanks“.

— Молех се за прохладен вятър или по-бързо да дойде вечерта. Не задуха, но след дванайсет часа ад слънцето залезе и температурата спадна. Привечер случайно се отби един млад капитан от щаба на Лемелсон. Спря, зяпна, прекръсти се и избяга. Затичах се след него и му извиках, че имам нужда от помощ. Той отговори през рамо, че щял да направи каквото можел. Никога повече не го видях.