— От една съседна къща донесоха голяма кухненска маса и я поставиха ей там, в средата между розовите храсти. За операционна. Анестетиците бяха малко, хигиената хич я нямаше. Той оперира цял следобед, чак до мръкване. Когато се стъмни, изтича до местната болница и изпроси няколко петромаксови лампи. И продължи на тяхната светлина. Но беше безнадеждно. Той знаеше, че войниците ще умрат.

— Много от раните бяха ужасни. Всички страдаха от нетърпими болки. Той нямаше повече болкоуспокоителни. Някои от ранените бяха разкъсани от мини, избухнали под краката на техен другар. В телата на други имаше забити шрапнели. Крайниците на трети бяха пронизани от куршуми. Малко след залез слънце дойде момичето.

— Какво момиче?

— Най-обикновено момиче. Местно. Млада може би двайсетинагодишна. Странна наглед. Докторът видя, че го наблюдава. Кимна й, тя се усмихна и той продължи да оперира.

— Какво й беше странното?

— С бледо овално лице. Много ведро. Къса коса, не според тогавашната мода, просто късо подстригана, като на момче. И носеше светлосива памучна риза.

— Помагаше ли?

— Не, просто вървеше сред ранените и им бършеше челата с мокро парче плат. Докторът продължаваше да оперира ранен след ранен. Продължаваше, макар да знаеше, че си губи времето. Беше едва двайсет и четири годишен, все още момче, което се опитваше да върши мъжка работа. Беше уморен до смърт, мъчеше се да не допуска грешки, ампутираше с трион за кост, стерилизиран в грапа, шиеше с обикновен конец, намазан с восък, морфинът свършваше, трябваше да го разпределя. А те крещяха, о, как крещяха…

Американецът впери очи в него.