— След няколко минути на входа се появиха петима войници. Бяха тъмнокожи и униформите им бяха толкова мръсни, че не можех да разбера какви са. После забелязах Кръста на Лорен. Бяха алжирци от френската армия.

— Те ми извикаха нещо, но не ги разбрах. Или на френски, или на арабски. Усмихнах се и свих рамене. Върху униформената си риза и панталон носех окървавената си престилка, но под нея можеха да видят ботушите ми. Характерни за Вермахта. Те бяха понесли тежки загуби на юг от Сиена, и ето че аз бях тук, врагът. Войниците влязоха в двора, развикаха се и заразмахваха оръжията си под носа ми. Мислех, че ще ме застрелят. После един от ранените алжирци тихо се обади от своя ъгъл. Те отидоха при него и го изслушаха. Когато се върнаха, отношението им се беше променило. Дадоха ми някаква отвратителна цигара и в знак на приятелство ме накараха да я изпуша.

— До девет часа французите наводниха града, от всички страни обградени от възторжени италианци. Момичетата ги задушаваха с целувки, а аз стоях на двора при дружелюбно настроените съюзници.

— После дойде един френски майор. Той знаеше малко английски, аз също. Обясних му, че съм германски лекар, оставен при пациентите си, някои от които са французи и повечето са съюзници. Той обиколи ранените и видя, че има двадесет негови сънародници, освен британците и американците. Изтича на уличката и повика помощ. След час всички ранени бяха отнесени във вече почти празната болница, където бяха останали само неколцина неподвижни немци. Аз отидох с тях.

— Задържаха ме под охрана в стаята на старшата сестра, докато един френски военен лекар, полковник, не прегледа всички. Дотогава те вече лежаха върху чисти чаршафи и италианските сестри ги миеха с гъби и ги хранеха — поне тези, които бяха в състояние да поемат нещо.