Откъм Пиаца дел Кампо вече се носеше непрекъснат рев. Десетима ездачи, дребни жилести мъже, всички професионалисти, бяха яхнали конете. Всеки държеше бич, направен от сушен бичи пенис, с който щеше да шиба не само своя кон, но и съседните жребци и ездачи. Саботажът е елемент от състезанието за палио — то не е за придирчиви хора. Облозите са поразителни, желанието за успех е невъобразимо и щом препусне по пясъка, ездачът забравя всичко останало.
Десетте коня застанаха зад дебелото въже, което служеше за стартова линия. Облечени в пищните одежди на своята контрада, ездачите здраво стискаха юздите. „Мосиере“, който щеше да даде старта, погледна нагоре към „магистрато“, съдията, в очакване да му кимне, за да пусне въжето. Тълпата ревеше.
— Тя върна ли се? На третата нощ?
— Третата и последната. Работехме като един екип. Понякога й говорех на немски, но тя явно не разбираше. Усмихваше ми се, но не ми отвръщаше нищо, дори на италиански. Тя се грижеше за ранените. Аз носех вода и сменях превръзките. Главният лекар ми беше оставил медикаменти. Колкото му се бяха откъснали от сърцето за тази, според него, изгубена кауза. До изгрев слънце всички лекарства пак бяха свършили.
— През онази трета нощ забелязах още нещо — на двете й ръце имаше черни петна, горе-долу колкото голяма монета. Едва след години се замислих за това. Точно преди разсъмване отново се обърнах — и нея я нямаше.
— И никога повече ли не я видяхте?
— Не. Никога. След изгрев слънце от всички прозорци се развяха знамена. Не орелът на Райха, вече не. Сиенците бяха ушили флаговете на Съюзниците, особено френския трикольор. Към седем часа чух по уличката да се приближават стъпки. Беше ме страх. Не забравяйте, дотогава не бях виждал въоръжен съюзнически войник, но Хитлеровата пропаганда ни беше втълпила, че всички са убийци.